Търсенето на Дори

Пиксар са може би най-любимата ми компания в Света, наравно само със CD Projekt Red и Nintendo. Te творят, а не продават, не се ограничават заради принципната им целева група – децата, като се опитват всичките им произведения да са предназначени за всички възрасти. Не на последно място винаги са се стараели както да развълнуват публиката, така и да я накарат да се замисли. Затова не е странно, че “Търсенето на Дори” притежава наистина важно послание и сигурно ще успее да грабне както малки, така и големи.

Мен, обаче, не ме впечатли.

В “Търсенето на Немо” имаше чувство за приключение, на всяка крачка се случваше нещо ново и странно, като най-често това беше пречка, предизвикателство за бащата да намери сина си. Накрая тяхното събиране бе повече от заслужено и със сигурност е накарало не малко зрители силно да прегърнат човека до себе си. Мащабите на самия филм бяха меко-казано големи, но всичко беше фокусирано в индивидуалната история на главните герои и как тя се вписва в безкрайно големия и незаинтересован от нея Свят. Второстепенните герои не бяха просто част от задния фон и тяхната поява не се усещаше като случайна, точно както са много наши познати в живота.

Ако не сте разбрали досега, тези неща за мен липсваха в “Търсенето на Дори”. Да, ако Пиксар бяха копирали първия филм, сигурно адски щяха да сбъркат и да затвърдят мнението на много скептеци, които си мислят, че са клекнали на стратегията на Дисни. Най-малкото, обаче, можеха да запазят сериозността на изпитанията пред главния герой. Само в един момент наистина бях разтровожен как Дори щеше успее да се справи с определено предизвикателство. Нямаше реална заплаха или пречка пред нея, а се брояха на пръстите ми сцените, в които нещо наистина вълнуващо се случваше на екрана. Не, че липсваха проблеми за главните герои*, ала те бяха лесно преодолими за тях, като филмът използваше като извинение темата си за това, че всеки може да се справи в живота.

Новите герои почти насилствено се вписваха в общата картина, като тяхната роля беше ключова за сюжета, да, aла те, самите, бяха създадени сякаш само да подхранят темата на филма още повече, която пък не беше толкова умело предадена. Може би беше заради българското озвучение, обаче нито една реплика, предназначена за шега, не ме накара дори и да усмихна. Самата история препускаше с бясна скорост по екрана, като последните 10 минути сякаш бяха взети от различен филм и жанр. Да не говорим, че цялото действие се развива на няколко локации почти едно до друго, премахвайки ключовия герой от първата част – океана –  или поне неговите необятност и непредвимост. За добро или зло хората вместо тези странни и опасни същества са вече нормална част от задния фон, а повечето от сюжета беше на сушата.

Не ме разбирайте погрешно – всичко си имаше обяснение и беше направено за единия от двата плюса на филма – посланието. Ала пак “Inside Out” успя ясно да заяви своето съобщение без това да навреди на филма като филм.

И след като споменах едно от позитивните неща, ще спра да задълбавам в субективното си мнение. “Търсенето на Дори” е за всеки, който си мисли, че съдбата го е ощетила по някакъв начин и как можеш да се пребориш с всичко въпреки всичко. Как можеш ти с твоето мислене и твоите способности да се справиш сам в ситуации, в които си бил сигурен как е невъзможно това да стане. Пиксар и поставя на първо място психичното здраве и хората, които от страдат от болести, засягащи мозъчното функциониране. Вече Дори не е субект на шеги заради нейната загуба на краткосрочна памет – още от първите минути ти става ясно, че филмът е направен, за да покаже в пълна светлина трудностите и преживяванията, които изпитват хората с подобни заболявания. Ала не спира дотук, ами и накрая окуражава всички да не се предават, да не се подценяват, да не се извиняват за това, което са, а да продължават само напред, защото не знаят на какво всъщност са способни.

Вторият плюс е анимацията. Студиото е все още кралят и скоро няма да стане от трона си. Всеки кадър е изпълнен с живот и изпълва зрителя с чувство на удивление, а на моменти анимацията почти изглежда, извадена директно от реалността.

Въпреки тези две неща не мога да кажа, че харесах “Търсенето на Дори”. Историята не беше на нивото на Пиксар като сюжет, знаех какво ще стане във всяка минута, новите герои, според мен, не бяха толкова добре представени, а последните 10 минути имитираха друг жанр. Ала най-вече липсата на предизвикателства за Дори (и компания) и това, че действието се развиваше почти на едно и също място, ме накара да съжалявам, че отидох да го гледам на кино, а не изчаках за Blu-Ray изданието.

*  по стара Пиксарска традиция всичко трябва да се провали в рамките на 3 секунди