Алиса в огледалния свят

Oh, boy, откъде да започна? Всъщност има откъде да започна – с позитивното – визуалните ефекти. “Алиса в огледалният свят” е пиршество за окото, като почти всяка сцена може да се извади от филма и спокойно да бъде закачена като картина в някоя арт галерия. Безкрайната палитра от цветове, малките детайли към всеки малък детайл, атмосферата, която те поглъща още от първите няколко минути, – те не се срещат във всеки филм и показват, че поне за едно нещо създателите са се постарали адски много.

И сега, като се замисля, виждам защо всичко друго е скалъпено за 5 минути в обедната почивка. А, може би, още от началото Disney са казали – вижте, това ще е филм за децата, постарайте се да грабва окото, пък за историята, героите и диалога не му мислете толкова. Едно е сигурно, обаче, Tim Burton е нямал нищо общо с продукцията!

Или поне се надявам да е нямал, защото ако оставим настрана визуалните ефекти и музиката, филмът е по-плосък и недомислен и от героя на Марк Закърбърг в “Батман срещу Супермен”, по-глупав и блаженно невеж за това какво се опитва да направи и от маркетинговия екип, отговорен за трейлъра на “Терминатор 5”, по-пренебрегнат и оставен на произвола на съдбата и от чакащите за “Ветровете на зимата” да бъде написана. Накратко – ако сте гледали някой филм с горе-долу сполучлива история и някакви герои, които не ти се навират в лицето, крещейки “ВИЖ МЕ, НЕ ЗНАМ ЗАЩО СЪМ ТУК И КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВЯ!”, няма да издържите “Алиса”.

Не, че първият филм беше шедьовър и класика, ала поне не съм го запомнил с лошо. Добре, ще се опитам да обясня проблемите ми с филма, че може да напиша още няколко параграфа с НУЖНА омраза. Всяко негативно и почти непоправимо събитие във филма се случва, защото Алиса трябва да помогне на Лудия Шапкар да открие своето семейство (защото такъв герой, разбира се, се нуждае от семейство). Звучи разумно, нали? Все пак приятел в нужда се познава. Разбира се, че ще помогне на Лудия Шапкар. Даже ще сложи край на времето, ако трябва (буквално). А защо и удобно да не предостави на смъртния си враг оръжието, което той винаги е искал да притежава?

По-забавното е, че накрая всички й прощават и й ръкопляскат колко е яка. Това е отличен пример на малките деца, че е добре да не слушате възрастните и тези, които наистина знаят какво правят. Накрая почти ще убиете родителите си и всички около тях, но е окей, нали, все пак глупавия Луд Шапкар, който си умираше за най-ненужната предистория, наравно с друг герой, присъстващ също във филма, ще е отново със семейството си. Знам, знам, такава история винаги минава при детските филми. Освен ако филмът през цялото време не ти навира в лицето колко отговорен и приемащ обстоятелствата от действията си трябва да е един човек.

Но има и още – няма реплика в този филм, освен тези в една малка сцена с Шапкаря и Времето, която да не ме е накарала да се чудя дaли сценаристите не са взимали примери от реклами за перилни препарати. Героите, освен Времето, бяха толкова нужни и уместни за историята, колкото заглавието на самия филм. А последните 10 минути са по-въздействащи и от кръстоска между турска, италианска и латино сапунка, озаглавена “1001 братя и сестри над небето”.

В заключение ще кажа, че този филм е направен с ясната цел да се продаде на по-малките, да не бъде запомнен с нищо освен ефекти и, ако може, да залъже някой останал фен на Джони Деп да го види. Даже се чудя защо толкова му обръщам внимание. Да, сега си припомних колко ненавиждам да гледам нещо, направено с любов, осакатено от “маркетинга”.